Революционерът

от Сатпрем

преводач неизвестен

Каква сила те тласка, о, човеко и кое ни води в непознати за нас дълбини и привидно ни кара да блуждаем тук и там, докато не видим чудото, зяпайки край пътя? Като че ли това чудо е било “предварително обмислено”, ако си спомним думите на Малро. И по какъв ли път сме ходили преди, в отминалите времена, за да пресечем отново същата следа, където всичко изглежда очевидно, в съгласие, обединено отново? Ето къде сме най-накрая; ние сме встрани от пътя си, след толкова много напразни стъпки, толкова много глупави търсения.

Никога няма да престана да се чудя на траекторията, подобна на светкавица, която, едва излязъл от онзи “човешки” колапс, ме отведе първо в подножието на Сфинкса, пред тази Загадка, застинала в пясъците, а след това – при сияйното Чудо: Шри Ауробиндо. Десет месеца след онази тифозна агония, когато не знаех много добре дали искам да живея и за какво, аз бях пред самата Съдба – смърт, и живот.

Беше 24 април 1946 година. Бях на двадесет и две и половина години.

Когато пристигнах в резиденцията на губернатора на провинция Пондичери, аз не знаех нищо за Шри Ауробиндо. Знаех само, че е бил “революционер”, който е бил хвърлен в затвора от англичаните и едва не са го обесили.

Поради което той веднага ми стана симпатичен. (!)

Хората казваха още, че той бил “Мъдрец”.

Но аз бях пълен невежа по отношение на “Мъдростта на Изтока ”. По-близки ми бяха Васко да Гама, Христофор Колумб и бретонските пирати, превземащи на абордаж испанските галери. И да си кажа честно, предпочитах Спартак пред Буда.

На онзи 24 април всичко се преобърна в ново, непознато море.

Беше адски горещо. Часът беше два следобед. Павитра, випускник на френската Политехника (не какво да е) ме чакаше до стълбите на “Ашрама”. Той беше такъв един сърдечен и простодушен човек с някакво усмихнато блещукане в очите. Проводи ме нагоре по тясното стълбище, където чакаха на опашка последователите, минах през стълбищната площадка и се озовах в онази стая – съвършено тиха стая, бих казал, с плътна тишина, тапицирана с бяло ленено платно. В дъното й седяха две същества.

Движейки се като автомат, аз се приближих. Събрах дланите си по индийски маниер, както ми бяха казали да направя. Там беше Той – почти затиснат от неподвижно могъщество. Около лицето му имаше синкаво сияние (помислих си, че това е неонова светлина). Той ме погледна. Погледът му беше безбрежен, о, по-безбрежен от всички пясъци на Египет, по-мек от водите на всички морета. И всичко се преобърна в … не знам в какво. Три секунди.

След това видях Майка, седнала от дясната му страна. Тя така широко ми се усмихна, накланяйки леко шията и брадичката си към мен, като че ли да каже: “Ааа!…” Бях напълно слисан. Три секунди.

Върнах се в моята стая в “Двореца на губернатора”, седнах на гигантското си легло, което е стояло тук може би и по времето на Индийската компания, и останах да седя така… неразбиращ, също така неразбиращ, както стоях в Долината на Царете или в Тива. Това беше друг свят. Той вибрираше и вибрираше, като нещо изчезващо в далечината, отвъд всички хоризонти… и ти вече не знаеш – нищо повече не знаеш. Знаех само, че това е нещо, “което се дава завинаги”. Три секунди и завинаги. Уникално същество, каквото повече никъде не бих срещнал. Същество.

След това усетих… като че ли палец натискаше черепа ми през темето. Беше много странно. Физическо усещане. Освен това, беше неподвижно, могъщо и лишено от смисъл. Не съществуваше нищо, което да има смисъл!

И при това, никога не бях се чувствал толкова жив, както в този ден.

* * *

Нашите думи са твърде бедни, за да изразим това, което е в сърцата ни.

Винаги се оказваме принудени да използваме някакъв завъртян прийом, който винаги минава по заобиколни пътища – кога най-после ще заговорим с музика?

Аз бях толкова разтърсен, необяснимо разтърсен, че незабавно се нахвърлих върху всичко, което можех да прочета от Шри Ауробиндо с лошия си английски – брошури, писма, извадки от статии, няколко преписани разговора… И изведнъж се натъкнах на следната фраза, състояща се от четири думи:

“Човекът е преходно същество”

Тези думи извършиха нещо като революция в главата ми, в сърцето ми, в живота ми. Наистина, можех въобще да не знам, че Земята е кръгла, че се върти около Слънцето, да не знам за ябълката на Нютон, нито за цялата тази научна, “просветена” сбирщина – и това с нищо не би променило съществено моя живот. Щях само да мога да плавам на по-красиви платноходи по морета, които нямаше да са по-безопасни. Но че човекът е преходно същество? Това беше потресаваща новина.

Можеш да плаваш с карта и секстант или просто като държиш носа си по вятъра, но можеш ли да плаваш, ако носиш смърт в сърцето си? Човешкото сърце е пълно със смърт. И то я сее навсякъде.

Разбира се, бях чел Ламарк или поне това, което е писано за него във философските трактати, и то ме бе вдъхновило, но никога не съм си представял, че нашият победоносен вид е … не повече от едно звено – нещо като “висш” бабуин (вид маймуна, бел.прев.), и че ние сме в момент на преход към нещо друго.

Това “нещо друго” – моето сърце надаваше вик да го намери, но не в небесата, не в едни или други библии, а в моето тяло – в смъртното, презряно тяло, натоварено като муле с фалшиви знания, религиозни и научни предписания, и така нататък, за да приключи всичко това в един човешки Ужас.

Но сега, с един замах, всичко беше ясно като бял ден! Секстантът ми показваше точно към тази звезда.

В един миг всички тези плътоядни човешки същества ми изглеждаха – с извинение – като… ами, етап, болезнен промеждутъчен епизод… И плодотворен. Изключително плодотворен, защото най-после се насочвахме нанякъде!

Това същество, което бях видял, този Шри Ауробиндо, така изключителен, проницателен, като че ли съкрушен от могъщество, като колоните на Луксор, с безпределен поглед, това същество не би могло да говори философски бръщолевици. Той знаеше – той знаеше пътя. Път имаше.

Това беше потресаваща новина, като че ли първата новина в целия ми живот.

После научих още една. Прочетох я на първите страници на “Вечерни беседи” (Evening Talks with Sri Aurobindo, бел.прев.), записани от един топъл и динамичен старец – А. Б. Пурани, също революционер, когото бях срещнал на улицата – тогава още бе време, когато някой индийски Сократ можеше да ви спре на улицата: “Ей, човече, накъде отиваш?” Наистина, накъде отиваме?

Онези първи страници съдържаха още една новина, или по-скоро декларация, която обаче не беше “Декларация за правата на човека”, а за нашата задача, нашата задача като човеци. Тъй като преди всичко ние сме труженици, разбира се, и сме тук, за да работим. За какво? Ние сме първооткриватели, разбира се, но какво трябва да открием? И ние ще продължаваме да въставаме, ще продължаваме да умираме, варварски или не, колективно или поединично дотогава, докато не открием задачата, която трябва да бъде изпълнена, и целта на съществуването на нашия вид.

И ето какво бе казал Шри Ауробиндо на този стар революционер Пурани, който тогава трябва да е бил много млад, вероятно на моята възраст:

“Въпросът не е в това да се вдигне въстание срещу британското управление.

Всеки лесно може да го направи.

Всъщност, става дума за въстание срещу цялата универсална Природа.”

Ха! Това се превръщаше в доста интересно предизвикателство. Какво ли би казал Спартак? Или Ленин? Ние можем да продължаваме с революциите до безкрайност, революции, които нищо не променят: те само размесват едни и същи съставки в гърнето, от което в крайна сметка няма да излезе нищо друго, освен това, което сме сложили вътре. И наистина, от него май не може да излезе нищо друго, освен лакоми хорица и все по-чудовищни измишльотини, способни да наситят тази лакомия. Всички наши революции се провалят или завършват непристойно, защото не сме извършили онази единствена Революция.

И накрая, като че ли за да оповести:

Ако тоталната трансформация на съществото е наша цел, то трансформацията на тялото е неотменна част от нея. („The Supramental Manifestation upon Earth“, 16.24)

Тогава аз бях наистина пред Революционера. При това революционер, който има път.

Имах вече своята задача.

Имах достатъчно за откриване.

Моят секстант сочеше директно към Незнайното!

Сатпрем (La Revolte de la Terre, Edition Robert Laffont, Paris, 1990).

Превод от английски от „The Revolt of the Earth“, English translation at Institut de Recherches Evolutives, Paris, 1998.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: