Загадката на този свят

Писмо на Шри Ауробиндо, 1933 г.

Не е за отричане, никоя духовна опитност не би отрича­ла, че това е един неидеален и незадоволителен свят, силно белязан с клей­мо­то на неадекватност, страдание, зло. В действител­ност това въз­прия­тие е донякъде от­прав­ната точка за духовния копнеж – с из­клю­че­ние на мал­цината, при които по-значителният опит идва спон­тан­но, без да са насилвани към него от силното или не­прео­до­лимо, огорчаващото и отчуж­даващо усещане за сянката, над­вис­­нала над целия обхват на това проявено битие. Но все пак остава въпросът дали това е наистина, както се твърди, съществе­ни­ят характер на ця­лото проя­вление или поне докато съществува физически свят, той трябва да бъде с такава природа, така че же­ла­нието за рож­де­ние, волята за изява или съзидание трябва да се смята за първо­род­ния грях, а оттеглянето от раждане или прояв­ле­ние за единствения възможен начин за спа­сение. За онези, които го възприемат така или по сходен начин – а такива са мно­зин­ството – съществуват доб­ре из­вест­ни начини за изход, пряк път към духовно изба­вле­ние. Но наравно с това може да не е така, а само така да изглежда за на­шето невежество или частично зна­ние – несъвър­шенството, злото, страданието може да са затор­мо­зя­ващо обстоятелство или печален епизод, а не самото състояние на проявлението, не самата същина на ражда­не в природата. И ако е така, то височайшата мъдрост ще лежи не в бягство, а в по­ри­ва за победа тук, в съгласие за свързване с волята, стояща зад света, в откриване на ду­хов­ната врата към съ­вър­шенство, която ще е съще­вре­мен­но отвор за цялостното спус­ка­не на Божестве­на­та светли­на, знание, мощ, блаженство.

Целият духовен опит потвърждава, че съществува Не­из­менно над преходността на този проявен свят, в който живеем, и на това ограничено съзнание, в чиито тесни граници се движим пипнеш­ком и се борим, и че него­ви­те отличителни белези са безгранич­ност, същес­твуване самò по себе си, свобода, абсолютна светли­на, абсолют­но блаженство. Съществува ли тогава невъз­можност за из­граж­дане на мост над пропастта между онова, което е отвъд, и това, което е тук, или това са две неизменни про­ти­воположности и само като изоставят това приклю­че­ние във времето, преска­чай­ки над пропастта, могат хо­рата да стигнат Вечното? Това изглежда е в края на една линия на опитност, която е била следвана до нейния строг завър­шек от будизма и не чак толкова строго от опре­де­­лен тип монистична духовност, която признава известна връзка на света с Бо­жественото, но въпреки това ги противо­пос­тавя в край­на сметка едно на друго като истина и илюзия. Но наред с това е налице друг и неос­по­рим опит, според който Божественото присъства тук във всичко, както и над и зад всичко, че всичко е в Онова и е Онова, ко­га­то се върнем обратно от него­вата привид­ност до неговата Реал­ност. Знамена­телно и озаряващо е обстоя­тел­ството, че позна­лият Брах­ман, дори като се движи и действа в този свят, дори като тър­пи всичките му сътресения, е способен да живее в безусло­вен мир, светлина и блаженство на Божестве­ното. Тогава има нещо тук, раз­лич­но от онази абсолютно рязка опози­ция – има някаква тайн­стве­ност, проблем, за който би могло да се помисли, че би трябвало да допуска някакво не чак толкова от­ча­я­но разрешение. Тази духовна възможност со­чи отвъд самата себе си и носи лъч надежда в тъм­ни­­на­та на нашето низвергнато същес­тву­вание.

И веднага първият въпрос възниква – е ли този свят едно неиз­­мен­­но редуване на все едни и същи феномени, или в него същест­ву­ва еволюционен порив, еволюционно обстоятелство, стъл­ба на възход някъде от първоначално привидно Несъзна­ние към все по­ве­че и по-развито съзна­ние, от всяка степен на разви­тие издигайки се още, из­плу­вайки на висши висоти, засега нор­мал­но непосил­ни. Ако е така, какъв е смисълът, фундамен­тал­ният прин­цип, логичес­ки­ят изход от това движе­ние напред? Всич­ко сякаш сочи към тако­ва движение напред като факт – за духовна, а не просто физическа еволю­ция. Тук, също, е налице една оправ­да­ва­­ща линия на духовна опитност, в която откриваме, че несъзна­ни­ето, от което всичко тръг­ва, е привид­но само, понеже в него присъства инволюи­ра­ло[1] съзнание с неизчер­пае­ми възможности, съзнание не ограни­чено, а космическо и безгранично, прикрито и заточено от самото себе си Бо­жествено – заточено в плен на ма­те­ри­ята – но с всяка­ква потен­ци­алност, съдържаща се в нейни­те по­тай­ни дълбини. От това при­видно Несъз­на­ние, всяка потен­циал­ност бива проявена на свой ред, първо организирана материя, прикриваща обитаващия в нея дух, после живот, възникващ в растението и асоци­и­ран в животното с растящ ум, после самият ум, еволюи­рал и организирал се в човек. Нима тази еволюция, това духовно развитие секва с това несъ­вър­ше­но ментал­но съ­щес­тво, наречено човек? Да не би неговата тайна да е чис­то и просто поредица от прераж­дания, чието единствено пред­­назначение или изход е той да напред­ва с усилие към точката, в която да узнае собствената си безполез­ност, да се отрече от себе си и да скочи в някакво изначално неродено съществу­вание или несъществу­ва­ние? Нали­це е поне възможността, в определен мо­мент настъпва убеде­ността, че има далеч по-велико съзнание от то­ва, което ние на­рича­ме ум, и че изкачвайки се по стълбата нагоре мо­жем да стиг­нем до положение, при което хват­ка­та на мате­ри­ал­но­то не­съз­нание, на витал­ното и мен­тал­но неве­жество престава; един принцип на съзнание става способен на изява и той осво­бож­да­ва не частично, не несъвършено, а радикал­но и изцяло това дър­жа­но в плен Божес­тве­но. При този възглед, всеки етап от еволю­цията се появява благода­ре­ние на спускането на все по-висша и по-висша сила на съзнание, повдигайки земно­то ниво, създавайки нов пласт, но най-висшите предстои тепърва да се спускат и именно посредством тяхното спус­кане загадката на земното съществува­ние ще получи своето разре­шение, и не само душата, но и самата При­­ро­­да ще намери своето избавление. Това е истината, вижда­на в мо­мен­ти на проблясък, във все по-голяма пълнота, от линията мъд­ре­ци, които Тантра би нарек­ла герои-търсачи и богоустремени, и кои­то понастоящем може да се доближават до момента на го­тов­ност за нейното пъл­но­ценно разбулване и прежи­вяване. Тогава, как­вато и да е тежката тегоба на борба, страдание и тъм­ни­на в све­та, ако все пак това съществува като негов висш ре­зул­тат, който ни очаква, всич­ко случило се досега може да не бъде смятано от сил­ни­те и сме­лите за твърде висока цена за велико­ле­пи­ето, което ще настъпи. Във всеки случай сянката се вдига; има Божествена свет­ли­на, която се спус­ка над света и не е само ня­как­во далечно непре­да­ваемо сияние.

Наистина проблемът си остава, защо ли всичко това, което все още съществува, е трябвало да бъде нужно – тези сурови нача­ла, то­­зи дълготраен и размирен преход – защо е трябвало да се изис­ква тежката и тягостна цена, защо е трябвало зло и мъка въ­обще да съ­ществуват. Колкото до начина, до това как се е случило падението в несъзнание, за разлика от това „поради защо?” – ефек­тив­ната при­чи­на, при всички духовни опитности е нали­це съгласие по същест­во. Именно отделя­не­то, обособява­нето, прин­ци­път на изола­ция от Перманентното и Едн­о са довели до падението; това е така, защото егото се грижи за себе си в света, наблягайки на собственото си же­ла­ние и самоутвърж­даване, в замяна на своето едине­ние с Божест­ве­ното и своето единство с всич­ко; това е така, защото вместо един­ст­вената всевишна сила, мъд­рост, светлина да обуславя хармонията на всички сили, било е позволено на всяка една идея, сила, форма на нещата да се изпъл­ни, доколкото е в състояние, в масата от без­чис­лени възможности посредством своята обосо­бена воля и неиз­беж­но, в крайна сметка, чрез стълкнове­ние с останалите. Разделя­не, его, обособено само­ут­вър­ж­да­ване с неговите несъвърше­но съзна­ние, прид­вижване на сляпо и борба, са действената причина за стра­да­нието и невежес­т­во­то в този свят. Щом като съзна­ния­та се отде­ли­ли от Единното съзнание, те паднали неминуемо в не­ве­жес­т­во, а последният ре­зул­тат от невежеството било не­съз­нанието; от тъмно необятно несъзнание този мате­риа­лен свят се издига, а от него – душа, коя­то посред­ством еволюция си пробива пътя към съз­нание, привле­чена към скритата светлина, възлизайки, но все още сле­пешком, към изгубената Божественост, откъдето е дош­ла.

Но защо е трябвало да се случи това въобще? Най-напред би следвало да се елиминира един обичаен начин на поставяне на въп­роса и на отговарянето му – човеш­кият начин с неговото нрав­­стве­но негодувание и пори­ца­ние, неговият емоционален про­тест. По­не­же не става ду­ма, както някои религии си го представят, за някакво отвъд-космическо, своеволно, личностно Божество, ня­ма­що нищо общо с паде­нието, натрапило бедствие и стра­да­ние на тварите, съз­да­дени своенравно по негово нареж­дане. Божес­тве­­но­то, което ние познаваме, е необятно съ­щество, в чието нео­бят­­но проявле­ние тези неща са дош­ли – самото Божествено е тук, зад нас, с него е пропи­то про­явлението, то крепи света със своето единство; само­то Божест­ве­но, което е в нас, подпира бремето на паде­ние­то и тъмното пос­лед­ствие от него. Ако отгоре то стои навеки в своите съвършени светлина, блаженство и по­кой, то е също и тук; неговите светлина, блаженство и покой са неявно тук, крепей­ки всичко; в нас самите има дух, централно присъствие, по-велико от поредицата по­върх­нос­т­ни личности, което при­със­т­вие, подобно на все­виш­ното Бо­жес­твено, не е надмогвано от съд­ба­та, пона­сяна от тях. Ако разк­ри­ем това Божествено в самите себе си, ако познаем себе си като този дух, който е единен по същество и битие с Божественото, това е на­шата врата за изба­вление и в него можем да останем себе си, дори насред дисхармониите на този свят, озаре­ни, безкрайно радост­ни и волни. Такова е вековното свидетелство на духовния опит.

Но все пак какви са предназначението и произходът на дис­хар­­монията – защо са възникнали това разделение и его, този свят на мъ­чителна еволюция? Защо трябва зло и скръб да пронизват бо­жес­твените добро, бла­жен­ство и покой? Трудно е да се отвърне на човешкия инте­лект от неговото собствено ниво, понеже съз­на­ни­е­то, на което произходът на този феномен принадлежи и за кое­то той е така да се каже автоматично оправдан в отвъд-инте­лек­туално знание, е космическа, а не индиви­дуа­ли­зи­рана човешка интелиген­т­ност; тя вижда в по-широки простори, носи друга дал­но­­видност и познание, изрази на съзнание различни от човеш­кия усет и раз­съдък. На човешкия ум би могло да се отвърне, че до­ка­то сам по себе си Безкраят може да е независим от такива съ­тре­­сения, все пак с начеването на проявлението е въз­ник­нала и ед­на необятна въз­мож­ност, а измежду необятните възмож­ности, осъществяването на които е функцията на вселенското прояв­ле­ние, отрицанието, яв­но­то дейст­ве­но отрицание – с всички него­ви последствия – на мощ, свет­лина, покой, блаженство е било съв­сем оче­вид­но една от тези възмож­ности. Ако се попита защо, дори и да е било възмож­но, е трябвало да бъде допуснато, от­го­ворът, най-близък до космичес­ката истина, който чо­вешкият ин­те­лект може да даде, е че в отно­ше­нията или в прехода от Божес­т­ве­ното-в-единство към Божест­ве­но­то-в-множество, това злокоб­но възможно е станало в даден мо­мент неизбежно. Понеже, щом веднъж се появи, то при­добива за ду­шата, спускаща се в еволю­ци­он­­но проя­вле­ние, неустоима прив­ле­кател­ност, пораждаща не­из­беж­­ността – привле­ка­тел­ност, която на ези­ка на човека на зем­но­то ниво би могла да се интер­претира като зова на неизвестното, радостта от трудност, приключение и риск, решимостта да се опита невъз­мож­ното, да се осъ­ществи не­придви­ди­мото, волята да се създава новото и несътвореното, със са­мия себе си и с живота като мате­риал, очарованието от несъвмес­ти­­мостите и тяхното мъ­чи­­тел­но хармонизиране – тези неща, пре­ве­дени на друго отвъд-физи­ческо, свръхчовешко съзнание, по-ви­соко и обшир­но от менталното, са били изкушението, довело до па­де­нието. Понеже за първо­началното същество от свет­ли­на пред пра­га на спуска­не­то, единственото неизвестно е било дълбочината на безд­­ната, въз­мож­­нос­тите на Божес­тве­ното в Невежество и Не­съз­­на­­ние. От друга страна, от страна на Божестве­ното единство е имало огром­но при­ми­рение, съчув­ствено, съглася­ва­що се, отзив­чи­во, вър­хов­но знание, че това трябва да го бъде, че щом като се е появило, следва да се осъ­щес­тви, че неговата поява е в известен сми­съл част от непридвидима необятна мъд­рост, че ако потапя­нето в нощта е било неизбежно, то изплуването в нов небивал ден е било също несъмненост, и че само тъй би могло определена изява на вър­ховната истина да бъде осъществена – чрез усърдно пости­га­не, с осезаеми противополож­ности като отправна точ­ка в еволю­ци­ята, като условието, заложено за транс­фор­ми­ращо изплуване. В това при­мирение е била обхваната също и волята на великата жерт­ва, спускането на самото Божествено в Несъзна­ние­то, за да поеме бре­ме­то на не­ве­дението и неговите последствия, да се наме­си като ава­тар[2] и вибхути[3], вървейки между двоякия знак на кръста и победата към осъществя­ване и избавление. Твърде образ­но из­ра­зяване на не­о­писуемата истина? Но как без обра­зи да се пред­ста­ви на интелекта една тайнственост далеч отвъд неговия обсег? Само когато човек е пресякъл бари­е­рата на ограниче­ния интелект и е взел участие в кос­ми­чес­кия опит и в знанието, виждащо не­ща­та чрез отъж­дес­т­вя­ва­не, само тогава върховните реал­ности, които лежат зад тези обра­зи – образи, съответства­щи на земния факт – добиват своите бо­жес­т­вени форми и се усещат като прости, естес­твени, съдържащи се в съ­щината на нещата. Именно и само чрез навлизане в онова по-вис­­ше съзна­ние може да се схване неизбеж­ността на неговото себе­съзидание и неговото намерение.

Това в действителност е само истината на проявле­ние­то, как­то тя се представя пред съзнанието, когато то стои на прага между веч­­ността и спускането във времето, където отношението между ед­ното и многото в еволю­цията е самоопределено, зона, където всич­ко, което ще да бъде, се съдържа, но без да е задействано. Но ос­во­бо­­деното съзнание може да се издигне по-високо, където проб­ле­мът повече не съществува, и от там го вижда в светлината на вър­хов­но тъждество, където всичко е пре­допределено в авто­ма­­тич­на­та самосъществуваща истина на нещата и себе­оправ­дано пред аб­со­лют­но съзнание и мъдрост, абсолютна наслада, стояща зад ця­ло­то тво­ре­ние и нетворение, и утвържда­ването и отрица­нието заед­­но са виждани с очите на неизразимата реалност, която ги освобож­да­ва и примирява. Но това знание не е изра­зи­мо за човешкия ум; не­го­вият език от светлина е твърде неразчетим, самата светлина е твър­де ярка за съзнанието, свикна­ло с гнета и мрака на косми­чес­ка­та загадка и омо­тано в нея, за да последва дирята или да проумее ней­ната тайна. Във всеки случай само когато се издигнем в духа от­въд зоната на мрака и борбата, само тогава навлизаме в цялата зна­чи­мост и е налице избавяне на ду­ша­та от ней­ната енигма. Изди­га­не­то до тази висота на освобож­де­ние е истинският изход и единст­ве­ното средство за неоспори­мото познание.

Но освобождението и трансцендентирането не е нуж­но не­пре­­мен­­­­но да наложи изчезване, постепенно пълно разтва­ряне от про­яв­­ле­нието; то може да подготви сво­бод­но действие на най-висшето знание и интензив­ност на мощ, които могат да преобра­зят света и да изпълнят ево­лю­цион­ния порив. Това е издигане, от което пове­че не следва падане, а лекокрило или само­устойчи­во спус­кане на свет­лина, сила и ананда.

Онова, което е присъщо на силата на битието, се проя­вя­ва като ставане; но какво ще бъде проявле­нието, него­ви­те предели, не­го­ви­ят баланс на енергии, неговата под­редба от принципи, зависи от съз­нанието, което действа в съзидателната сила, от мощта на съз­­на­ние­то, което битие­то освобождава от себе си за проявление. В при­ро­­дата на битието е да бъде в състояние да степенува и варира сво­и­­те сили на съзнание и да обуславя, според степента и вариа­ци­ята, своя свят или неговата степен и размах на себеразкриване. Про­я­веното творе­ние е огра­ни­чено от мощта, на която то принад­ле­жи, и вижда и живее според нея, а да вижда повече, да живее по-мощно, да промени своя свят то може само като се отваря или се издига към, или като накара да се спусне, по-велика мощ на съз­на­ние, сто­я­що над него. Ето това се случва в еволюцията на съз­нанието в на­шия свят: свят на неоду­шевена мате­рия, който по­раж­да под натис­ка на тази необходимост жизнена мощ, умствена мощ, внасящи в него нови фор­ми на творение, и който все още се труди да породи, да накара да се спусне в него известна супрамен­тал­на мощ[4]. Още повече, това е опериране на съзидателна сила, коя­то се движи меж­ду два полюса на съзнание. От една страна има тайно съзнание вът­ре и над, което съдържа в себе си всякакви по­тен­ци­ални въз­мож­нос­ти – там вечно проявени, тук очакващи своето раждане – на свет­ли­на, покой, мощ и блаженство. От друга страна има друго съз­на­­ние, вън­ш­но на повърх­ността и отдолу, което начева от видимо обрат­но­­то – от безсъзнание, инерция, сляп на­тиск, възможност за стра­да­ние – и расте, като получава по-висша и по-висша мощ, която го ка­ра винаги да пресъздава своето прояв­ле­­ние при по-широки пре­де­ли, всяко новосътворено от този вид извеждайки нещо от вът­реш­ната потенциал­ност, правейки все по-възможно свалянето на Съ­вършен­ството, което чака отгоре. В крайна сметка ще бъде пре­ко­сена чертата, което ще направи възможен цялостния обрат и про­явяването в пределите на одушевена Материя на Онова, което е отгоре. Докато външната личност, коя­то наричаме себе си, е цент­ри­рана в нис­ши­те сили на съзна­ние, загадката на нейното собст­вено същест­ву­ва­ние, неговото пред­на­значение, неговата необходи­мост е за нея неразре­шима енигма; ако нещо от истината бива изоб­що предава­но на този външен ментален човек, той я схваща несъ­вър­ше­но и вероятно я интерпретира погреш­но, и злоу­пот­ре­бя­ва с нея, и я живее неуместно. Неговата истинна опора в пътя е изгра­де­на повече от огъня на вярата, отколкото от някаква установена и не­ос­порима светлина на знание. Само като се издигне към по-вис­ше съзнание, което е отвъд чертата и поради това все още е свръх­­съз­на­телно за не­го, той може да изплува от своята нес­пособност и своето неве­жес­тво. Неговото пълно осво­бож­дение и озарение ще нас­тъпи, когато прекосява чер­та­та в светлината на ново свръх­съз­нателно съществу­вание. Това е трансценденти­ране­то, което е било обекта на въжделение на мистиците и духовно устре­ме­ните.

Но самò по себе си това не би променило нищо в тво­рението тук, бягството на една освободена душа от света е без всякаква раз­лика за този свят. Но това пресичане на чертата, ако е ориентирано не само към извисяване, но и с цел спускане, би означа­вало транс­фор­­ми­ра­нето на чер­тата от каквото тя понастоящем представлява – капак, бариера – в проход за по-висшите сили на съзнание на би­ти­ето, сега над нея. Това би означавало ново тво­ре­ние на земята, привнасяне на пределните сили, които биха прео­бър­нали усло­ви­я­та тук дотолкова, че това би произвело творение, издигнато в пъл­ния потоп на духов­на и супраментална светлина, наместо творение, изплу­ва­що в полусветлина на ума от тъм­ни­на на материал­но несъз­на­ние. Само в такъв пълен потоп на реа­лизи­ра­ния дух, въплъте­но­то същество би могло да знае, в смисъ­ла на всичко, което е било за­ло­жено в него, значението и временната нужда от спуска­нето му в тъмнината и нейните условия, и наред с това да ги разтвори пос­ред­ством оза­рена трансмутация в проявле­ние тук на раз­кри­то­то и не по­вече забулено и дегизи­рано или на вид деформирано Божествено.

юни 1933 г.

[1] Инволюция – преди да е възможна каквато и да е еволюция е необходимо да има ин­волюция на Божественото. В противен случай не би имало еволюция, а пос­ле­до­вателно сътворяване на неща нови, не съдържащи се в техните пред­шес­т­ве­ни­ци, не техни неиз­беж­ни последствия или процеси в после­до­вател­ност, а произ­вол­но пожелани или чудодейно заченати от нео­бяс­нима слу­чай­ност, пре­пъ­ваща се пре­доп­ределяща сила или външен творец.

[2] Аватар (санскр.: avatāra) – въплъщение, спускането във фор­ма; раз­кри­ване­то на Божеството в човечеството; Божественото, проя­вено в човеш­ки облик.

[3] Вибхути (санскр.: vibhūti) – могъщество на Бога в човешка фор­ма, въплътена све­тов­на сила или човек-лидер.

[4] Супраментал (англ.: Supramental) – съзнанието-истина, най-висшето божес­тве­но съзнание и сила, действащо във вселената. Принцип на съзна­ние, по-висш от мен­тал­ността, той съществу­ва, действа и постъпва съгласно фундаменталната истина и единство на неща­та, а не подобно на ума – според техните привидности и фено­ме­­нал­ни разде­ле­ния. Неговият фундамен­тален характер е зна­ние чрез отъж­­дес­т­вя­­ва­не, чрез което Висшият Аз е познат, Божес­тве­ната сатчитананда е позната, но също и ис­ти­ната на проявле­нието е позната, понеже и това тук е То.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: