Западната метафизика и йога

Европейската метафизична мисъл – дори при онези мис­ли­те­ли, ко­и­то се опитват да докажат или да обяснят съ­щес­твува­нето и при­ро­д­ата на Бог или на Абсолюта – не отива в своя метод и резул­тат от­въд интелекта. Но инте­лектът е неспосо­бен да познае върховната ис­тина; той може само да блуждае в търсене на исти­на­та и да улавя откъслечни изображения от нея, не самото нещо, и да се опитва да ги сглоби в едно. Умът не може да постиг­не исти­ната; той може са­мо да изгради някаква констру­и­ра­на фи­гу­ра, опитваща се да пред­­с­та­ви истината, или ком­би­на­ция от фигури. Европейската мисъл сле­до­вател­но трябва винаги да прик­лючва в агностицизъм, явен или неявен. Интелектът, ако стига искрено до своя собствен предел, тряб­ва да се върне и да даде следния отчет: „Не мога да знам; съ­щес­твува, или поне ми се струва, че може да има или дори че тряб­ва да има Нещо отвъд, някаква върховна фундаментална Реалност, но за нейната исти­на мога само да размишлявам; тя е или не­поз­на­ва­ема, или не може да бъде узната от мен.” Или ако е получил мал­ко светлина по пътя от това, което е отвъд самия него, може да за­я­ви също: „Съществува може би съзна­ние отвъд ума, понеже сякаш аз улавям мимолетни впечат­ле­ния от него и дори получавам вну­ше­ния от него. Ако то е в контакт с отвъдното или ако то самото е съзнанието на отвъд­но­то и можете да намерите някакъв начин да го достиг­нете, тога­ва това Нещо може да бъде познато, дру­гоя­че не.”

Всяко търсене на върховната истина само и един­стве­но пос­ред­­­­ством интелекта трябва да приключи било в агности­цизъм от този вид, било в някаква интелектуална система или умствено-кон­ст­ру­и­рана формула. Имало е стотици такива системи и фор­му­­ли и мо­же да има още стотици, но никоя от тях не може да бъде окон­ча­тел­на и определяща. Всяка може да носи своя ценност за ума, а раз­лич­ни системи с техните противоположни заключе­ния може да имат равна притегател­ност за интелекти с равна мощ и ком­петентност. Целият този труд на умоз­ри­тел­но размишление има своята полза в тренирането на човешкия ум и в подпома­га­не­то му да държи пред себе си идеята за Нещо отвъдно и върховно-фундамен­тал­но, към кое­то той следва да се обърне. Но интелекту­ал­­ният разум може са­мо да насочва смътно или да опип­ва на сляпо към него, или да се опит­ва да свидетелства за частични и дори про­ти­во­речащи си ас­пек­ти от неговото проявление тук; той не може да влезе в него и да го поз­нае. Дотогава, до­ка­то оставаме само във владението на инте­лек­та, безпристраст­ното об­мисляне на всичко, което е било раз­съж­да­вано и търсе­но, непрестанното подхвър­ля­не на идеи, на все­въз­­можни идеи, и формирането на това или онова фило­соф­ско убеж­­дение, мнение или зак­лю­че­ние е всичко, което може да се на­пра­ви. Този вид без­ко­рист­но търсене на исти­ната би била един­ст­ве­но възмож­ната наг­ла­са за всеки обширен и пластичен инте­лект. Но всяко заклю­чение, постигнато по този начин, би било само умоз­ри­телно; то не би имало никаква духовна стой­ност; то не би дало решаващия опит или духовната убе­де­ност, към която душата се стре­ми. Ако инте­лек­тът е нашият най-висш възможен инструмент и няма друго сред­ство за пости­га­­не на отвъд-физи­ческа истина, то­га­ва мъдър и широк агности­ци­зъм трябва да е нашата фунда­мен­тал­­на нагласа. Неща­та в про­яв­­лението може да бъдат узнати до из­вес­т­на степен, но Всевиш­ният и всичко, кое­то се нами­ра отвъд ума, трябва да остане зави­на­ги непо­зна­ваемо.

Единствено и само ако съществува по-висше съзна­ние отвъд ума и това съзнание е достъпно за нас, тогава можем да познаем и да вле­зем във върховната фундамен­тал­на Реал­ност. Интелектуал­но умоз­ре­ние, логи­чес­ко раз­съж­де­ние от­нос­но това дали има или ня­ма та­ко­ва по-висше съз­на­ние не могат да ни отведат особено далеч. То­ва, което ни е нужно, е начин да полу­чим преживяване за него, да го достигнем, да влезем в него, да го живеем. Ако мо­жем да го нап­ра­­вим, интелектуал­ното умозрение и разсъж­дение следва да от­пад­нат неми­нуе­мо на съвсем второсте­пен­но място и дори да из­гу­бят ос­но­ва­­ние­то за своето съ­щес­твуване. Филосо­фия­та, инте­лек­ту­ал­­ни­ят из­­раз на исти­ната може да остане, но главно като средство за из­­ра­зя­ва­не на това по-велико открива­телство и на тол­ко­ва от не­го­во­то съ­държание, колкото въобще може да бъде изразено с мен­тал­ни по­ня­тия за онези, които все още живеят в менталната ин­те­ли­­ген­тност.

Това, ще видите, отговаря на вашето становище за за­пад­ни­те мис­­лители, Брадли и останалите, които са стиг­нали посредством ин­те­лек­туално разсъждение до идеята за „друго отвъд мисълта”, или до­ри, като Брадли, са се опитали да изра­зят своите заключе­ния за не­го с понятия, напомнящи някои от изразите в „Ария”[1]. Идеята сама по себе си не е нова, тя е древна колкото Ведите. Тя е била пов­то­ре­на под други форми в будизма, християн­ския гнос­ти­­цизъм, суфиз­ма. Първоначално тя не е била откри­та посред­ст­вом интелектуално умоз­рение, а от мис­ти­ците, следващи вътреш­на духовна дисципли­на. Кога­то, някъде между 7 и 5 век пр.н.е., хората започ­на­ли еднов­ре­менно на Изток и на Запад да инте­­лек­туа­ли­зират знанието, тази истина оцеляла на Изток; на Запад, където интелектът започнал да бъде възприеман като един­­стве­ния или най-висш инструмент за от­криване на истината, тя започ­нала да избледнява. Но все пак там също тя се е опитвала непрекъсна­то да се завърне; неопла­то­нис­ти­те я възвърнаха, а сега изглеж­да неохегели­ан­ците и други (напри­мер русна­кът Успен­ски и един или двама немски мислители, струва ми се) сякаш я търсят. Но все пак има разлика.

На Изток, особено в Индия, метафизичните мисли­те­ли са се опит­вали, както и на Запад, да определят приро­дата на най-вис­ша­та ис­ти­на посредством интелекта. Но, на първо място, те не са дали на мен­талното мислене вър­ховния ранг като инструмент в откри­ва­нето на исти­на­та, а само второстепенен статус. Първият ранг ви­на­ги е бил даван на духовната интуи­ция и озарение и духо­вен опит; инте­лек­ту­ал­но заключе­ние, което противоречи на този върховен ав­торитет, се смя­та за невалидно. Второ, всяка фило­со­фия се е въо­ръ­жила с прак­ти­­чес­ки начин за достигане до върхов­но­то състоя­ние на съзна­ние, та­ка че дори когато се започ­ва с мисъл, целта е да се стигне до съзна­ние отвъд менталното разсъждаване. Всеки осно­ва­­тел на фило­соф­ия (както и продължи­телите на неговото дело или школа) е бил мета­фи­зичен мислител, дубли­ран с йогин. Онези, кои­то са били само фи­ло­софски инте­лек­­туал­ци, са били уважавани за тяхната ерудиция, но никога не са получили ранг на откриватели на истина. А филосо­фи­ите, на които им е липсвало достатъчно мощ­­но средство за духовен опит, са отмрели и са станали част от ми­на­ло­то, тъй като те не са би­ли динамични за духов­но откривателство и реализация.

На Запад се е случило точно обратното. Мисъл, инте­лект, логи­чес­­ко разсъждение са били зачитани все повече и повече като най-висшето средство и дори най-висшата цел; във философията ми­съл­та е всичко. Инте­лек­туал­ното умозрение и размишление са сред­ст­вото за изна­ми­ра­не на истината; дори духовният опит е бил свик­ван да премине тестовете на интелекта, ако ще да бъде оста­вен в сила – точно обратното на индийската по­зи­ция. Дори онези, които виж­дат, че менталната мисъл трябва да бъде надми­ната, и допускат супраментално „друго”, явно не бягат от усеща­не­то, че следва пос­ред­­ством ментална ми­съл, сублими­раща и трансму­ти­ра­ща себе си, да се дос­тиг­не до тази друга истина и тя да бъде нака­ра­­на да заеме мяс­­тото на менталното ограничение и невежество. И, отно­во, за­пад­на­та мисъл е престанала да бъде динамич­на; тя се е стремила към тео­рия за нещата, не към реали­за­ция. Тя била все още ди­на­мич­на сред древ­ните гърци, но за морални и естетски, а не за ду­хов­ни цели. По-късно тя станала още по-чисто инте­лек­ту­ал­на и ака­демична; пре­вър­на­ла се единствено в инте­лек­туално умозрение, без каквито и да са начини и средства за постигане на исти­ната пос­ред­ством духовен експеримент, духовно от­кри­вател­с­т­во, духовна трансфор­мация. Ако я нямаше тази разлика, няма­ше да има ни­как­ва при­чи­на за търсе­щите като вас самия да се обръ­щат към Изтока за напът­ствие; понеже в чисто интелектуал­ната сфера, западните мис­ли­тели са също толкова компетен­тни, колкото кой да е източен мъд­рец. Именно духовният път, пътят, който води отвъд инте­лек­ту­алните нива, преходът от външното същество към съкровения Аз, е бил изгубен поради пре­ко­мерната инте­лек­туалност на ума на Европа.

В извадките от Брадли и Йоа­хим, пратени от вас, то­ва е все още интелектът, мислещ за онова, което е отвъд самия него, и стигащ до интелектуално, аргументирано умоз­рително заклю­че­ние за него. Той не е динамичен за про­мяната, която се опитва да опише. Ако тези автори изра­зяваха с ментални понятия някаква реализа­ция, до­ри ментална, някакво интуитивно преживяване на това „раз­лично от мисъл”, тогава човек, който е готов, би могъл да го усети през воала на езика, използван от тях, и сам да се доближи до самия опит. Или ако, стигнали до инте­лек­туал­ното зак­лючение, те бяха преминали към духовната реализация, изна­ми­райки пътя или следвайки вече на­мерен такъв, тогава след­вай­ки тяхната мисъл, чо­век би могъл да се подготви за същия преход. Но няма нищо подобно в цялото това усърдно размишление. То остава във владението на интелекта и в то­ва владение без съмне­ние е достойно за възхита; но не става ди­на­­­мично за духовен опит.

Не посредством „умствено скрояване” на цялата реал­ност, а пос­редством изменение на съзнанието може да се премине от не­ве­жес­т­во към знание – знанието, чрез което ние ставаме какво­то знаем. Да се премине от външ­ното към директно и дълбоко вътрешно съз­нание; да се разшири съзнанието извън границите на егото и тя­ло­то; да се извиси то чрез вътрешна воля и стремеж и отваряне за свет­ли­на­та, докато премине в своя възход отвъд ума; да се свали спус­ка­не на супраментал­но­то Божес­твено пос­ред­ством себеотдаване и се­бе­пре­даване с последваща транс­фор­ма­ция на ум, живот и тяло – това е инте­грал­ният път към истината[2]. Именно това наричаме исти­на­та тук и към това се стремим в нашата йога.

15 юни 1930 г.


[1] Ария (англ.: Arya) – месечник, в който Шри Ауробиндо публикува основните си трудове. – Б.пр.

[2] Споменах, че идеята за свръхразума е съществувала от древни времена. Имало е в Индия и другаде опит за достигането му чрез издигане към него; но това, което е било пропуснато, е начинът той да бъде направен интегрален за живота и да бъде свален за трансформиране на цялата природа, дори на физи­ческата при­ро­да. Б.а.

%d bloggers like this: