„Шри Оробиндо, или авантюрата на съзнанието“

Шри Оробиндо, или авантюрата на съзнанието Книгата може да бъде закупена в разпространителската мрежа

или от онлайн-книжарниците

В центъра на тази книга, преведена на множество езици и нееднократно преиздавана, е животът и делото на духовния Учител, на индийския мислител и писател – основоположник на интегралната йога, Шри Оробиндо Гхош (1872-1950), посветил се на уникално изследване на съзнанието и еволюцията на човека. „Предава се познанието, мъдростта е непредаваема“ – тези думи на един от малцината Озарени са своеобразен ключ за неговото послание към следовниците. Познанието се добива, а мъдростта се постига: чрез себеотдаване и духовно дирене, чрез проникване в онези нива на съзнанието, които извеждат към абсолютната свобода и недосегаемост за ограниченията и несъвършенствата на земното битие. „Шри Оробиндо или авантюрата на съзнанието“ е от произведенията-мостове към ХХI-вото столетие, които подготвят човека за същинското му призвание – разгръщане на съзнанието отвъд общоприетите измерения и прекрачване в територии, където духът е властелин и върховен повелител.

Издател: Факел Експрес, 2007 – 2 преработено издание, 1999 – първо издание, Хемус
Превод от френски: Иван Пастухов

ОТ АВТОРА

Царството на авантюрите свърши. Дори да стигнем и до седмата галактика, ще се озовем там облечени в скафандри, заредени с техника, и ще се окажем точно такива, какви­то сме: деца пред смъртта, живи същества, които не зна­ят твърде добре как и защо живеят, нито къде отиват. А долу на Земята, ясно е, че времето на Писаро и Кортес е отминало: същата техника ни стяга все повече и повече. Капанът щраква. Но излиза както винаги, че най-сериозни­те затруднения са и най-добрите ни възможности, че тъм­ният преход е просто път, водещ към по-голяма светлина. И така, изправени сме пред стена, пред последния терен за проучване, пред върховната авантюра: самите ние.

А сигналите, прости и очевидни, ни затрупват. Най-важното събитие на 60-те години не е стъпването на Луна­та, а „пътуванията” под влияние на наркотиците, студент­ските вълнения в света и голямата миграция на хипитата… Но къде биха могли да отидат? По гъмжащите от хора плажове вече не остава място, нито по задръстените шо­сета, нито в разрастващите се градове-мравуняци. Трябва да се устремим другаде.

Само че има всякакви „другаде”. Пътят на наркотиците е несигурен, крие опасности и най-вече зависи от външни фактори – а преживяването трябва да може да се осъщес­тви свободно, все едно къде, насред пазара или в самотна стая, в противен случай не е преживяване, а робуване или аномалия. Психоанализата е също „другаде”, но засега тя се свежда до едни слабо осветени подземия и преди всичко при нея липсва лостът на съзнанието, който да позволява да ходим там, където пожелаем, и то като господари, а не като безсилни свидетели или болни жертви. Пътищата на религията са по-добре осветени, ала и те са подвластни на някой бог или догма и най-вече ни затварят в определено преживяване, защото можем също така да бъдем пленници и на други светове, дори повече, отколкото на тукашния. И в края на краищата стойността на такъв опит се оценява по способността му да преобрази живота, в противен слу­чай се намираме пред халюцинация или безсмислен сън. А ето че Шри Оробиндо ни кара да направим едно двойно от­критие, от което спешно се нуждаем, ако искаме да наме­рим не само изход от задушаващия ни хаос, но и да преобра­зим света, в който живеем. Защото проследим ли крачка по крачка изумител­ното му изследване – неговата техника на вътрешни пространства, ако можем така да се изразим, то ще ни доведе до най-голямото откритие на всички вре­мена, пред дверите на Великата Тайна, която трябва да промени облика на света, с други думи, ще узнаем, че съзна­нието е сила. Забулен от „неизбежната” участ, отредена му от науката още по рождение, човек като че ли се упова­ва единствено на все по-огромното изобилие от машини, които ще виждат, ще чуват и ще смятат по-добре от него, ще лекуват по-успешно и в крайна сметка вероятно ще жи­веят по-добре от него. Всъщност трябва да се убедим, че сме по-добри от нашите машини и че тази необятна Техни­ка, която ни задушава, би могла да се сгромоляса така бър­зо, както се е родила, само ако пожелаем да уловим лоста на истинската сила и да се спуснем в собственото си сърце като строги, прозорливи и методични изследователи.

Тогава може би ще прозрем, че нашият прекрасен XX век е все още в каменната ера на психологията и че заедно с цялата ни наука още не сме навлезли в истинската наука за живота, нито в овладяването на света и самите себе си, и че пред нас се отварят хоризонти на съвършенство, хармо­ния и красота, в сравнение с които нашите горди открития изглеждат като недодялани чирашки опити.

Пондишери, 27 януари 1970

САТПРЕМ

СЪДЪРЖАНИЕ

ОТ АВТОРА / 5

ВЪВЕДЕНИЕ / 7

ЕДИН ИСТИНСКИ ЗАПАДЕН ЧОВЕК / 11

ВЕЧНИЯТ ЗАКОН / 16

КРАЙ НА ИНТЕЛЕКТА / 27

МЕНТАЛНАТА ТИШИНА / 32

СЪЗНАНИЕТО / 48

УМИРОТВОРЯВАНЕ НА ВИТАЛА / 63

ПСИХИЧЕСКИЯТ ЦЕНТЪР / 79

ФИЗИЧЕСКА НЕЗАВИСИМОСТ / 95

СЪН И СМЪРТ / 106

ЙОГИНЪТ РЕВОЛЮЦИОНЕР / 123

ЕДИНСТВОТО / 138

СУПРАСЪЗНАНИЕТО / 151

ПОД ЗНАКА НА БОГОВЕТЕ / 193

ТАЙНАТА / 203

СУПРАМЕНТАЛНОТО СЪЗНАНИЕ / 224

ЧОВЕКЪТ, ПРЕХОДНО СЪЩЕСТВО / 244

ТРАНСФОРМИРАНЕТО / 261

КРАЯТ, КОЙТО Е ВИНАГИ В НАЧАЛОТО / 310

ХРОНОЛОГИЯ НА ЖИВОТА НА ШРИ ОРОБИНДО / 315

БИБЛИОГРАФИЯ / 316

САТПРЕМ И АВАНТЮРАТА НА СЪЗНАНИЕТО / 318

ВЪВЕДЕНИЕ

Ставам онова, което виждам в себе си.

Мога да направя всичко, което ми подсказва мисълта:

мога да стана всичко, което тя ми разкрива.

Такава би трябвало да бъде непоколебимата вяра на човека

в самия себе си, защото Бог го обитава.

Имало някога един много зъл махараджа, който не търпял никого над себе си. Той извикал всички мъдреци от царство­то, както повелявал при сериозни обстоятелства обичаят, и им задал следния въпрос: „Кой от двама ни е по-велик, Аз или Бог?” Мъдреците се разтреперили. Бидейки по професия мъдри, те помолили да им се даде време за размисъл, а освен това по стар навик държали на общественото положение и на главата си. Но били също благочестиви и не искали да гневят Бога. Започнали да се вайкат, докато най-старият между тях ги успокоил: „Оставете на мен тази грижа, утре аз ще говоря с владетеля.” На другия ден целият двор се събрал на тър­жествен прием, а старият мъдрец със скръстени ръце и чело, посипано с бяла пепел, скромно се приближил до махараджата, поклонил се и произнесъл следните думи: „О, Господарю, без съмнение ти си най-великият.” Владетелят се изкашлял и на три пъти засукал дългия си мустак. „Ти си най-велик, о, Господарю, защото ти можеш да ни изгониш от твоето царс­тво, а Бог не може: всъщност, където и да отидем, навсякъде е царството Божие и няма място извън Него.”

Тази индийска приказка, която идва от Бенгалия, родното място на Шри Оробиндо, не е чужда на онзи, който казвал, че Той е всичко: не само небесата, но и боговете, дяволите, хо­рата, земята и всичко, което преживява, води до божествено реабилитиране на Материята. От близо половин век психоло­гията не престава да връща демоните обратно в човека. Въз­можно е, както мислел Малро, задачата на следващия поло­вин век да бъде „реинтеграция на боговете“ в човека или по­точно, както е искал Шри Оробиндо, да се реинтегрира Духът в човека и в материята – едно духовно преддверие – и да се сътвори „божественият живот на земята”: Небесата отвъд са просторни и прекрасни, но още по-ширни и чудесни са тези, които са в самите нас. Това е раят, който очаква божия труженик.

Пътищата за съзидание са най-различни. Всъщност по сво­еобразен начин всеки от нас има собствен подход към разши­ряване на своето съзнание: за някой той се изразява в добре изработен предмет, изпълнено задължение, за друг – в хубава идея или завършена философска система, за трети – в нотен лист, река, изгрев над морето; това са все пътища за дишане в безкрая. Но тези моменти са кратки, а на нас ни е необхо­димо нещо трайно. И още, това са мигове, подчинени на не­уловими условности, а ние бихме желали да притежаваме не­що, което да бъде непременно постоянно, да не зависи нито от условия, нито от обстоятелства, прозорец в самите нас, който никога вече да не се затваря.

И тъй като е доста трудно да се обединят тези условия тук на земята, говорим за „Бог”, за „духовност”, става дума за Буда, за Христос, както и за цялото родословие на основате­лите на големите религии; всичко това са начини за намиране на нещо трайно. Но може би не сме нито толкова религиозни, нито пък толкова духовни. Ние сме просто хора, уморени от догми, вярващи в Земята и подозрителни към силните изрази. Вероятно вече ни е дотегнало да мислим прекалено благо­честиво – просто искаме своята малка рекичка, която тече в безкрая. В Индия живял голям светец, който години наред, докато не намерил своя мир, питал всички хора, които сре­щал: „Видели ли сте Бога?… Видели ли сте Бога?” И тъй като те му отговаряли какво ли не, разочарован, той продъл­жавал по своя път. Искал да види и явно не бъркал, защото хората са натрупали толкова измислици зад тази дума, колко­то впрочем и зад много други. Едва когато станем очевидци, тогава отново ще заговорим или може би ще замълчим. Не, вече не искаме да се задоволяваме с думи, искаме да започ­нем с това, което ни е подръка, направо тук, където сме, по сандали, с лепкавата кал по подметките и с малък слънчев лъч в очите от хубавите мигове, защото просто това е нашата вяра. А и виждаме, че Земята, такава, каквато е, не е превъз­ходна. Бихме желали да се промени, но същевременно сме станали скептични към универсалните панацеи и движения, партии, теории. Затова ще започнем пътя от нулевия километър, от самото начало, тоест от самите себе си. Не е много, но е всичко, което притежаваме, и ще се опитаме да проме­ним това малко късче от света, преди да се мъчим да спася­ваме каквото и да било друго. А в края на краищата може би не сме така наивни, защото кой знае дали, променяйки него, не ще се окаже, че това е най-ефикасният начин за промяната на всичко останало?

Какво би могъл да направи Шри Оробиндо за нас на по­добно не високо ниво?

Той е известен като философ, като поет, какъвто е бил най-вече, и като ясновидец на еволюцията, но не всеки е философ, поет или още по-малко ясновидец. Ала може би бихме били доволни, ако ни даде средство, благодарение на което да по­вярваме в собствените си възможности, не само човешки, но и свръхчовешки и божествени, и не единствено да вярваме в тях, а и самите ние да ги открием, след което крачка по крач­ка да станем безкрайни, безкрайни като Земята, която обича­ме, и като всички земи и морета, които носим в себе си. Защото Шри Оробиндо е и изследовател, също и йогин – не казва ли той, че йога е изкуство за съзнателно себеразкриване? Именно това изследване на съзнанието бихме желали да предприемем заедно с него. И ако го извършим спокойно, искрено и търпеливо, справяйки се смело с трудностите по терена, а Бог ни е свидетел, че те са многобройни, няма при­чина един ден прозорецът да не се отвори и да не ни дари завинаги със слънце. По-точно казано, прозорецът не е един, а постепенно се отварят много прозорци и всеки път – към по-широко пространство, към ново измерение на нашето цар­ство. Всеки път настъпва изменение на съзнанието, и то така радикално, както например при преминаването от сън в будно състояние. Тук ще проследим основните етапи на тези проме­ни, както ги е преживял и описал за последователите си в своята „Интегрална йога” Шри Оробиндо, до момента, в кой­то те ще ни заведат пред прага на ново, още неизвестно пре­живяване, което може би ще има силата да промени живота. Защото Шри Оробиндо е не само изследовател на съзнани­ето, той е строител на един нов свят. А за какво би послужила тази промяна на съзнание, ако светът около нас остава такъв, какъвто е? Не бихме ли заприличали на царя от Андерсеновите приказки, който тръгнал гол по улицата? След като проследил крайната граница на световете, които не били чужди на древната мъдрост, Шри Оробиндо открил един нов свят, който не фигурирал на ничия карта, нарекъл го Супраментален и пожелал да го изтегли на Земята. Той ни кани да теглим по малко с него и да участваме в тази прекрасна приказка, ако изобщо обичаме приказките. Защото Супраменталът, казва Шри Оробиндо, внася решителна промяна в еволюцията на земното съзнание. Всъщност промяната на съзнанието е онова, което ще има силата да трансформира нашия материален свят, и то така дълбоко и така дълго, както е направил Менталът, когато се появил за първи път в Материята. Следователно ще видим как интегралната йога се отваря към супраменталната, или йога на земната трансформация, която ще се опитаме да обрисуваме – само да обрисуваме, защото приказката е на път да се осъществи. Тя е съвсем нова, пълна с трудности и още не знаем къде ще ни отведе, нито дори дали ще успее.

В края на краищата това зависи по малко от всички нас.

ЕДИН ИСТИНСКИ ЗАПАДЕН ЧОВЕК

Като човек, Шри Оробиндо стои съвсем близо до нас, защото, след като се поклоним с почитание пред “мъдростта на Азия” и странните й аскети, които сякаш се надсмиват над добрите ни закони, ясно забелязваме, че е засегнато любопитството ни, но не и животът, който водим, и че продължаваме да се нуждаем от една практическа истина, която да издържа натиска на тежките ни зими. А тези зими са били добре известни на Шри Оробиндо, те съпътствали целия му период на обучение, от седем до двадесетгодишна възраст. Зависим от благоразположението на повече или по-малко благосклонни хазяи, Той се прехвърлял от една мансарда в друга, задоволявал се с едно ядене на ден, дори без палто на гърба си, но за сметка на това постоянно натоварен с книги: френските символисти, Маларме, Рембо… които четял в оригинал, преди още дори да отвори “Бхагавадгита”, макар и в превод. Шри Оробиндо е за нас един уникален синтез.

Той е роден на 15 август 1872 в Калкута, в годината на “Озарения”-та на Рембо. Модерната физика е вече родена заедно с Макс Планк. Айншайн е по-млад с няколко години, а Жул Верн сондира бъдещето. Кралица Виктория се готви въпреки всичко да стане императрица на Индия, а завладяването на Африка не е още дори завършило – човечеството е на границата на два свята. Понякога имаме чувството, че в историята периодите на изпитание и разрушение предшестват раждането на нов свят. Но това, изглежда, е погрешно, защото именно новото семе, което вече дава плод, предизвиква разрушителните сили да станат още по-ожесточени. При всички случаи Европа е на върха на своята слава, действието сякаш се разиграва на Запад. Така е приемал нещата и доктор Кришнадан Гхош, бащата на Шри Оробиндо, който получил медицинското си образование в Англия и се завърнал в Индия като завършен англичанин. Доктор Гхош не искал синовете му – а те били трима, от които Шри Оробиндо е най-младият – да бъдат заразени от „отживелия и ретрограден“ мистицизъм, който тласкал страната му към раз­руха. Той дори не желаел те да знаят за езиците и традициите на Индия. Именно затова на Шри Оробиндо не само било да­дено английското име Акройд, но му била намерена и английс­ка гувернантка, госпожица Паджет, след което едва петгодишен, заедно с децата на английските администратори, бил изпратен в манастир за ирландски девици в Даржелинг. Две години по-късно тримата братя Гхош заминали за Англия. Шри Оробин­до е на седем години. До двадесет­годишна възраст той няма да знае родния си език бенгали. Не ще види и баща си, който починал точно преди завръщането му в Индия. Бегла ще бъде и срещата с майка му, която, вече болна, не ще го познае. Сле­дователно се натъкваме на дете, което израства извън всякак­во влияние, семейно, национално или традиционно – един сво­боден гений. Първият урок, който ни дава Шри Оробиндо, мо­же би е именно урокът по свобода.

Той и двамата му братя били поверени на английски пастор от Манчестър със строгата инструкция да не виждат инди­ец и да не попадат под никакво индийско влияние: този д-р Гхош очевидно е бил забележителен човек. Той се разпоредил също и пасторът Друит да не обременява с никакви религиоз­ни напътствия неговите синове, така че, ако пожелаят, когато им дойде времето, да могат сами да определят своята рели­гия. След това през следващите тринадесет години ги поверил на собствената им съдба. Бихме си помислили, че д-р Гхош е безсърдечен, но не е така. Той обсипвал не само с грижи, но и със средства бедните бенгалци от селата (докато собстве­ните му синове в Лондон нямали дори с какво да се хранят и обличат) и умрял от вълнение, когато по погрешка разбрал за корабокрушението на любимия му син Оробиндо. Просто счи­тал, че децата му са длъжни да имат твърд характер.

Първите години в Манчестър изиграли значителна роля в жи­вота на Шри Оробиндо, защото там научил френски (английс­кият, разбира се, бил негов „майчин“ език) и у него се зароди­ло неочаквано влечение към Франция. Та нали за дългогодиш­ния си престой в Англия той ще каже: Бях привързан към ан­глийския език и европейската мисъл и литература, но не към Англия; като страна, с нея не ме е свързвало нищо… Ако в Ев­ропа има земя, с която да съм бил сърдечно и интелектуално обвързан като с втора родина, това е земя, която не видях и в която не можах да живея, поне в сегашния си живот, и това не беше Англия, а Франция. После в него се събудил по­етът. Той се заслушвал в шепота на невидимите неща, за ко­ето говори една от най-ранните му поеми, и вътрешният му про­зорец бил вече отворен въпреки посредственото влияние на ре­лигията, ако съдим по разказа за неговото „покръстване“. Май­ката на пастора Друит решила всъщност да спасява душите на еретиците или поне на най-младия от тях. Един ден тя го за­вела на „неконформистко” пасторско събрание. След молитви­те – разказва Шри Оробиндо – всички се разпръснаха освен най-запалените, беше часът за покръстване. Стана ми ужас­но скучно. После един от свещениците се приближи и започ­на да ми задава въпроси. (Шри Оробиндо трябва да е бил на десет години.) Аз не му отговарях. Тогава всички се развика­ха: „ Той е спасен, той е спасен!“ и започнаха да се молят за мен, като благодаряха на Бога. Очевидно ясновидецът Шри Оробиндо не е могъл да бъде религиозен човек – не повече в Индия, нека отбележим това, отколкото на Запад – и той често си давал труд да подчертае, че религията и духовността не са по необходимост синоними: Истинската теокрация – ще на­пише по-късно – е Божието царство в човека, а не царство­то на папа, Църква или на свещеническа класа.

В началото на лондонския си живот, на дванадесет години, Шри Оробиндо вече знаел основно латински и френски. Дирек­торът на училището „Сейнт Пол“, в което той учил, бил толко­ва поразен от способностите на ученика си, че започнал лично да му преподава гръцки. За около три години Шри Оробиндо ус­пял да премине половината от учебната програма и да се отда­де почти изцяло на любимото си занимание, четенето. Ние не можем да знаем какво се е изплъзнало на ненаситния за знание юноша (освен крикетът, който го е интересувал толкова слабо, колкото и неделните служби ), но Шели и „Освободеният Прометей“, френските поети, Омир, Аристофан, а скоро и цялата европейска мисъл, защото той бързо научил също немски и ита­лиански, за да може да чете Данте и Гьоте в оригинал, запъл­вали у него една самота, за която нищо не ни е споменавал. Всъщност той дори не търсел да създава контакти, за разлика от втория брат Моно Мохан, който кръстосвал Лондон в ком­панията на приятеля си Оскар Уайлд и вече имал място в анг­лийската поезия. Всеки от тримата братя водел свой собствен живот, като Шри Оробиндо въпреки всичко съвсем не бил строг, сериозен млад човек, а още по-малко пуритан (пуританите … казва той), просто бил „другаде“ и неговият свят бил запълнен. Дори имал навик, който никога не го напуснал – да се шегува, придавайки си безизразен вид: Чувството за хумор? Това е сол­та на съществуването. Без него светът отдавна да е излязъл от равновесие (а той и така вече е разбалансиран) и да е оти­шъл по дяволите. Защото Шри Оробиндо бил хуморист и този Шри Оробиндо е може би по-важен от философа, за който така сериозно говорят в западните университети. Философията за Шри Оробиндо била само средство, за да бъде разбран от оп­ределена категория хора, които не биха схванали нищо без обяс­нения. Тя била един език – така както поезията за него била друг език, по-чист и по-верен; докато хуморът бил част от самата му същност, но не насмешливият хумор на така наречения духо­вит човек, а особен вид радост, която не може да се въздържи да не затанцува навред, където мине. Този хумор идва, подобно на светкавица, която ни оставя леко измамени да отгатнем зад най-трагичните и всъщност най-милостиви обстоятелства един почти подигравателен смях сякаш на дете, което си играе на драма и изведнъж започва да гримасничи, защото е призвано да се смее, и в крайна сметка нищо и никой на света не може да докосне онова вътрешно кътче, онова място, където всеки от нас остава завинаги господар. Може би това е наистина смисълът на Оробиндовия хумор, отказът да драматизира и най-вече чув­ството за едно неотменно достойнство.

Ние не знаем дали училището „Сейнт Пол“ е възприемало неговия хумор, но със сигурност е била оценена изумителната му култура. Била му отпусната стипендия, която щяла да му позволи да продължи образованието си в Кеймбридж (било е крайно време, тъй като семейните ресурси почти привършвали…), но тя била съвършено недостатъчна, за да го избави от глад и студ, още повече, че по-възрастните му братя я споделя­ли с удоволствие. А какво щял да прави в този инкубатор за джентълмени? Шри Оробиндо е на осемнадесет години. Без съмнение той се подчинява на волята на своя баща, но това ня­ма да е за дълго. Още първата година в Кралския колеж обира всички награди за гръцка и латинска поезия, ала сърцето му ве­че не е там. Жана д’Арк, Мацини, американската революция, ето какво го обсебва; накратко, освобождаването на собствената му страна, независимостта на Индия, за която той ще бъде един от първите радетели. Това непредвидено политическо призвание го владее близо двадесет години, него, който не знаел какво точно означава индиец, а още по-малко индус! Но Шри Оробиндо бър­зо ще навакса пропуснатото. Що се отнася до индуизма, както и до западнизма, ако можем така да се изразим, той ще съумее да се нагълта и да смила двойни залъци – по отношение на ос­таналото няма да стане истински Шри Оробиндо, докато не ус­вои и едното, и другото, и не намери точката, в която двата свя­та се срещат в нещо, което не е нито едното, нито другото, ни­то дори някакъв синтез, а това, което бихме нарекли заедно с Мер (Майка (фр.). – Б. пр.), продължителката на делото му, трета позиция, „нещо друго“, от което упорито се нуждаем всички, които не сме нито ограничени материалисти, нито чисти идеалисти.

И така, той става секретар на Асоциацията на индийските студенти в Кеймбридж, наречена Индийски меджлис, произ­нася революционни речи, захвърля на боклука английското си име и на всичкото отгоре се присъединява към тайното об­щество „Лотос и кинжал“, моля ви се (въпреки че романтиз­мът също е можел да го отведе до бесилката), накратко, бива забелязан и вписан в черния списък на Уайтхол. Това не му попречва да издържи изпита за научна степен по класически езици в университета, но когато го взима, се отказва от сте­пента, сякаш постигнатото е достатъчно. По същия начин се проявява на прочутия конкурс за Индийска гражданска служ­ба, която би трябвало да му отвори вратите към индийското правителство от страна на британските администратори. Пред­ставя се блестящо, но пропуска да се яви на изпита по езда – същия ден, вместо да галопира в Улуич, отива на разходка… Това го дисквалифицира. Този път, наистина възмутен, доайе­нът на Кеймбридж пише на властите: „Обстоятелството, че човек от такъв калибър е загубен за индийското правителство просто защото не е възседнал кон или е пропуснал среща, признавам, ми изглежда паметник на чиновническо късоглед­ство, което трудно може да бъде надминато. През последните две години Шри Оробиндо имаше много труден и напрегнат живот. Помощите, които идваха от неговата страна, са секнали почти напълно, а той не само се справяше със собствените си нужди, но издържаше двамата си братя. Няколко пъти вече писах от негово име на баща му, ала без резултат. Едва нас­коро успях да му изтръгна малко пари, за да платя дълговете в магазините, чиито собственици бяха готови да хвърлят си­на му в затвора.“ Защитата на старши преподавателя не по­могнала. В Службата за колониите били убедени, че Шри Оробиндо е опасна личност. Те не били далеч от истината.

Когато тръгва обратно към Индия, той е на двадесет години. Баща му току-що е починал. Младежът няма обществено поло­жение, няма и научни титли. Какво са му дали тези тринадесет години, прекарани на Запад? Изкушени сме да приемем съвър­шената дефиниция на Е. Ерио, защото, ако наистина културата е това, което ни остава, когато забравим всичко друго, това, ко­ето остава от Запада, когато го напуснем, не са нито книгите, нито музеите, нито спектаклите, а потребността да превърнем в действие онова, което сме разбрали. В това именно е западната ни добродетел. За съжаление прекалената интелигентност не ни позволява да проявим голямо ясновидство спрямо външния свят, докато Индия, вътрешно прекалено запълнена, не влага доста­тъчно взискателност, за да уеднакви това, което вижда, с онова, което изживява. Този урок явно не е пропуснат от Шри Оробиндо.

ВЕЧНИЯТ ЗАКОН

Нашият пролетариат е затънал в невежество и е смазан от нищета! – провикнал се Шри Оробиндо, едва завърнал се в Индия. Пред него се поставяли не метафизични проблеми, а проблемът за действие. Да действаме в този свят сме дош­ли, да действаме! Остава да знаем кое действие да изберем и най-вече кой метод за действие е най-ефикасен. Това практи­ческо виждане ще съпътства Шри Оробиндо от първите стъпки в Индия до най-висшите му йогистки прояви. Спомням си (с извинение за отклонението) за привилегията, която имах, да живея в компанията на един мъдър човек в Хималаите, всред борове и олеандри, между небето и долината с вечно блестя­щи ледници. Всичко това беше чудесно и си казвах, че на тази височина е толкова лесно да имаме божествени мисли, та дори и ясновидства, но там долу? И не съм бил далеч от истината, макар по-късно да разбрах, че в тишина и с непод­вижно тяло е възможно да се прави, и то да се прави много за света – една упорстваща илюзия ни кара да смесваме въз­будата с действието. И все пак, веднъж лишени от самота и смъкнати долу в равнините, какво ще остане от нашите бо­жествени мигове? Това, което остава, е илюзия, мираж, който помага на запалените по индуизма да медитират, защото, ако бягството от света е така привлекателно, един кът от Алпите или Камарг1, та дори и една добре варосана килия може да свърши същата работа. „Поклонение при изворите“2 има малко общо с Ганг или Брахмапутра. С какво тогава Индия би обо­гатила Шри Оробиндо? И притежава ли тя някаква тайна, коя­то да има стойност за действието в живота?

Ако вярваме на книгите, посветени на индуизма, оставаме с чувството, че иде реч за някаква духовна палеонтология, на­ситена с многосричкови санскритски думи, сякаш индиецът е загадъчен философ, импрегниран със закостеняло идолопоклон­ство. Но ако просто погледнем Индия отвътре, без претен­цията да я делим по параграфи, ще открием една страна с ог­ромна духовна свобода. (А и всяко разделяне би било изкус­твено, защото пътешественикът, отправил се към Делхи през май, би открил една знойна и суха Индия, но ако би тръгнал на юг или на изток, както и във всяка друга посока, през но­ември или март, той би видял Индия, едновременно вряща, бурна или студена, пустинна или пък мека и средиземномор­ска. Индия е свят, така неопределим, както и „индуизмът“, кой­то всъщност не съществува, защото това не е вяра, нито ду­ховно въжделение. Определение не може да се даде, понеже … (край на откъса от книгата)

1 Блатиста област в Прованс, част от която е превърната в резерват с традици­онни растителни и животински видове. – Б. пр.

2 Книга за индуизма, написана от Манцо дел Васто. – Б. пр.

САТПРЕМ И АВАНТЮРАТА НА СЪЗНАНИЕТО

Сатпрем е роден в Париж през 1923 година. По време на войната участва в Съпротивата и двадесетгодишен е при­бран от Гестапо – животът му се превръща в кошмар. В концентрационните лагери, от които като по чудо излиза година и половина по-късно, е изправен пред основния въп­рос: какво е човекът и какво ни остава, след като всички човешки чувства, всичко, на което можем да се опрем, е пометено?! Той открива, както по-късно ще се изрази в едно свое интервю, нещо, което съществува и е живо в основата на всеки човек, което и най-голямото варварство не би мог­ло да разруши.

Да живее с чувство за пълнота във всеки миг е идея, ко­ято обзема Сатпрем, след като излиза от лагерите, и го кара с години да броди и да търси по света. Отначало оти­ва в Египет, а по-късно се озовава при братовчед си, който е губернатор на Пондишери. Там среща Шри Оробиндо и Мер, като остава изумен от силното излъчване на тези изключи­телни същества, които не са „просто двама мъдреци в по­вече “ от Индия. Сатпрем се нахвърля върху написаното от Шри Оробиндо и прозира неговия стремеж: към действие, неустоимото желание да извърши нещо конкретно за прог­реса на цялото човечество. В болезнения си порив за търсе­не Сатпрем продължава да пътува, все с това изгарящо чувство за „нещо друго“ – Гвиана, Бразилия, Африка… но неповторимото изживяване с Шри Оробиндо и Мер го съ­пътства навсякъде. Тъкмо то го и връща в Пондишери. Той бързо се сближава с Мер – от френски произход като него, компаньонка на Шри Оробиндо (тази, която всички са при­емали за Майка), и скоро става неин довереник. Работи в създадения от Мер Университетски център и изучава произ­веденията на Малро, който дори му пише лично, за да изрази голямото си уважение към Шри Оробиндо.

Към края на петдесетте години Мер подтиква Сатпрем да започне книга за Шри Оробиндо, която ще бъде и първият му труд, посветен на развитието на Съзнанието в матери­ята. Същевременно до края на 1973 той я посещава три пъти седмично за дълги разговори, които записва на магне­тофон. Тогава се срещат и с Людмила Живкова, която отиш­ла с 1300 български рози за града на всички народи Оровил, изграден по замисъл и планове на Мер.

След като Мер си тръгва, Сатпрем остава за известно време в Пондишери, но когато разбира за намеренията на ашрама (вече превърнал се в място за култ) да цензурира и дори да ликвидира направените от него записи с Мер, той бързо се връща с целия материал във Франция и създава Ин­ститут за еволюционни изследвания в Париж. Робер Лафон приема присърце целите и работата на института, както и привилегията да стане негов издател.

Сатпрем продължава да пише и напоследък издава книги почти всяка година. Предпоследното му произведение – „Тра­гедията на Земята – от Софокъл до Шри Оробиндо“, отново третира темата за човека и неговата мистерия; това, че той не е стационарно същество. В „Ключът за приказките“ (1998 г.) самият Робер Лафон пише увод, изразявайки голе­мия си респект и възторг от този „мислител на бъдещето, наследник на Шри Оробиндо и Мер“. Книгите на Сатпрем подтикват към серия въпроси, при това в епоха, когато от­говорите нерядко плашат. С него сме далеч от спиритически техники, тук няма доктрини, езотерика. Това е мисъл, която се стреми да събуди мисълта, и то с респект към нощта, в която е затънало човечеството. Тази нощ, която се явява като бедна истина за светлина, но същевременно носи и надежда за Зората на Човека.

София – Париж, 1997

ИВАН ПАСТУХОВ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: